Ще помним
Отново пред мене залагат капани,
отново залагат примамлива стръв,
те нямат потребност от нашите рани,
те искат ни здрави, от плът и от кръв,
защото сме роби и с дъх на желязо,
животът за нас е коварна игра,
прииждаме ядно и с хъс, на талази,
прежалили всичко, и болка, и страх.
Но често затъваме в блато невяра
и знаеме само, че Бог е далеч,
нали сме герои в история стара
със белези стари и рани от меч,
а тези легенди отдавна ги няма,
останал е споменът, ние сме тук,
аз имам опора у нечие рамо,
сред всички аз чувствам се някак си друг.
И все по-уверен, и с вяра, че утре
ще дишам дълбоко и с пълни гърди,
аз много, аз много дотука се лутах,
животът ми каза: "Живей и бъди!",
но аз не очаквам, че лесно ще бъде,
горчивият опит ми шепне на глас
и хищни мераци далеч да пропъдим
отдавна дошъл е преломният час.
А после ще помним и лютите рани,
отровата, кипнала в нашата кръв,
лица побледнели, души изтерзани,
борбата и нашата ярост и стръв.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
