След една година
Бабо, виж, дойдох си по съмнало,
тогава очите на дядо затворих.
А ти сякаш си ме прегърнала.
Тихо е, само аз днес ще говоря.
Няма кой да удари камбаната
и герана отдавна пресъхна.
Скърца си в мен незабравата
с аромат на градина и дъхава.
Всеки уличен камък ме пари,
тъжна изглежда черницата.
Каменни зидове, сиви огради
днес празно във мене заничат.
А на прозорците има завеси,
няма кой с ръце да ги вдигне
и толкова схлупен навесът,
още малко земята ще стигне.
Този път бравата не заяжда.
Ръждива вече, старата порта
не се затваря, жално нагарча
като изпитата, зееща болка.
Чешмата отново е същата,
около нея само пъстри лалета.
Погледна ли, обич завръща се
по спомен от детска пътека.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
Хубава седмица!
