След залеза, когато слънцето заспи,
а мракът омагьосващ се събуди,
когато луната се усмихне и нежно заблести
и звездите тишината с шепи я изсипват,
в тъмнината много изненади се таят,
родени от нашите мисли и желания,
осъзнати или не, те около нас кръжат,
носещи болка, щастие, мечтание.
Сбъдват се нечии бленувани мечти,
а други, хлипайки, си тръгват,
някой някъде казва "Обичам те!" с очи,
а друг нямо главата си извръща,
нечие сърце от болка започва да кърви,
а друго от любов забързано тупти,
някой иска сам веригите да позлати,
някой с докосването си веригите разкъсва,
до друг тъгата не спира да върви,
а някой с воля просто я отблъсква,
нечия душа облива се в сълзи,
нечия друга прегръща я с усмивка,
някой ръката си отдръпва, гледайки встрани, 
друг с надежда молеща ръка протяга...
Да... Мракът може нашите съдби да промени -
сякаш от магията на залеза родени,
надничат надежди бъдещи, мечти...
Но дали е от луната... често 
ние отнемаме си ги сами.