Спомен...
Спомен...
Опитвам да си спомня любовта
и тръпките, които съм забравил,
но отлетяха толкова лета́ –
живота ми изниза се по право...
Но някъде, дори накрай Света́,
е просто невъзможно да те няма
ще те намеря там във лудостта си –
за винаги при тебе да остана!...
А вярвам все, че в някой идващ ден
ще проумееш и сама енигмата
на станалото между теб и мен –
оставило страстта ни непостигната!...
... но може би и тъкмо за това
обичам много слънчевите залези,
понеже в залеза си – даже любовта
със светла нежност трайно е белязана!...
Надеждата отново със крила
към мен напира, яростно размахани –
отидеш ли си, пак ела,
че страшно е без спомени!...
... Повярвай ми!...
26.11.2020.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
