Двете в тъмната стая

сме сами - аз и мама -

и вечеряме тихо на свещ.

През прозореца виждам

преминаващи фарове

по дантеленото перде.

В тази стая е мрак -

без ток сварва ни пак

вечерта. Една свещ ми е фар

в нощния океан

на живота разлян,

в който плувам с отворена длан.

Мисля, нищо не взех,

нека ми се даде,

ако Ти повелиш някой ден.

Дотогава вървя

с вдигнати рамена,

на които света си крепя.

Още там аз разбрах,

в тази стая от мрак,

как едничката свещ озарява.

И едва провидях.

След това замълчах.

Станах свещ. И до днес съм такава.

Ти ме питаш защо,

ала може би там

майка свойто дете възпитава

и го учи как то

в този кратък живот

да цени обичта си и хляба.

И ако светлина

в тази нощ няма тя,

нека мойта огрее и нея,

за да види следа

нейната дъщеря

и да тръгне по нея след време...