Старо злато в мокра есен
СТАРО ЗЛАТО В МОКРА ЕСЕН
Как далечното бе близко,
а високото – понятно?
Колко много те обичах.
Вятър ли изду платната?
И къде те бе отнесъл,
и защо ме бе изгубил?
Старо злато в мокра есен
по криле на пеперуди.
Аз страха си не преборих.
Колко може да си силен,
ако те превземе горест
и не смееш да изригнеш?
С две сълзи под остри мигли
мислех, бягайки през тръни:
– Трябва да засеем нивите
с тишина, преди да съмне.
Сетне думи да поникнат,
всяка ласка да разцъфне...
Не посмях да те извикам.
А пък после беше късно.
Но сега не ме изпускай –
този път ще бъде страшно.
Да обичаш, е изкуство.
Най е лесно да избягаш.
Малко имаме. За обич
сто години не достигат.
Бог ни гледа отвисоко
и ни вписа в свойта книга.
Прегърни ме, сякаш утре
вече няма да ни има.
Нека ни обземе лудост
пред настъпващата зима.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
