Старо злато в мокра есен
СТАРО ЗЛАТО В МОКРА ЕСЕН
Как далечното бе близко,
а високото – понятно?
Колко много те обичах.
Вятър ли изду платната?
И къде те бе отнесъл,
и защо ме бе изгубил?
Старо злато в мокра есен
по криле на пеперуди.
Аз страха си не преборих.
Колко може да си силен,
ако те превземе горест
и не смееш да изригнеш?
С две сълзи под остри мигли
мислех, бягайки през тръни:
– Трябва да засеем нивите
с тишина, преди да съмне.
Сетне думи да поникнат,
всяка ласка да разцъфне...
Не посмях да те извикам.
А пък после беше късно.
Но сега не ме изпускай –
този път ще бъде страшно.
Да обичаш, е изкуство.
Най е лесно да избягаш.
Малко имаме. За обич
сто години не достигат.
Бог ни гледа отвисоко
и ни вписа в свойта книга.
Прегърни ме, сякаш утре
вече няма да ни има.
Нека ни обземе лудост
пред настъпващата зима.
© Валентина Йотова All rights reserved.
