Старостта е измамна
Казват, че вече не е със ума си -
нервна и сприхава, луда старица.
Рядко излиза дори от дома си...
Като на юг неотлитнала птица -
чака безропотно зимната дрямка
да разнесе снежна захар по вените.
А на стените надвиснали рамки
с хора, почти избеляли от времето.
Спомени прашни си трупа в лавица –
редом с тефтери, издраскани в рими.
Само годишно забърсва корица –
"Помен – със обич за тебе, любими!".
Казват, че вече умът ѝ го няма –
болна и зла, изкуфяла старица.
Но щом прошепнах "Правнукът ти, бабо!"
блесна под велите клепки искрица...
Аз го познах – този блясък в очите,
с който на двора гълчеше ни бодро,
после от фурната вадеше пита
с ябълки, мед и коричка отгоре.
Тъй я видях, че езикът ми пламна –
толкова често горих се от печката.
Бабо, за теб старостта е измамна –
с този твой образ ще бъдеш в мен вечно!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
