Сто години...Късогледство
Така и никога не ги видях.
Стотиците изписани тетрадки.
А казват мене си описвал в тях.
И плакал си. За мене. Татко.
Признай ми честно, беше ли пиян,
когато в стих душата си излива?
В юмруче свита, в детската ми длан,
душата ми ще слуша - мълчаливо.
Не знам отде се пръкна този стих,
наследствено е явно. Кръв. Остава.
И късогледството ти наследих,
научи ме и как да не прощавам.
Аз бях ти нелюбимото дете,
което не поглеждаше в очите.
Любимите, как пускаха те те,
да бъдеш с мен и римите ,звездите?
Дали и в рая случва се това?
И има по-любими, или няма,
и виждаш ли, как плаче със слова,
потайна муза. Боса. По пижама?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
