Съдбата на една вселена

Недей да ме гледаш, а в тебе се вглеждай,

аз търся посока, ти – вещи подреждаш.

Аз моля за прошка и искам пощада,

а ти - етикет ми показваш … на „Прада“.

Това са светлинно далечни години,

ти стъпваш по злато, аз ходя по мини.

Недей да ме търсиш, недей ме привиква,

каляската ти не е моята „тиква".

Навярно си мислиш, че имаме общо,

но как да повярвам, че толкоз е просто?

Защото човек е безкрайна вселена,

ти – дива и буйна, а аз – уморена.

Но знай, че в една уморена вселена,

от края й нещо със мощ се променя

и тръгва внезапно свръхнова магия. 

Това е на мойта съдба орисия.

Недей да се взираш в очите ми тъжни,

опитай да вникнеш в своята окръжност.

А аз ще остана безмерна вселена -

от искреност болна, до смърт уморена!