Сърце - безлюдна къща
СЪРЦЕ - БЕЗЛЮДНА КЪЩА
И виждам се - на стола покачена
да търся дрехите за оня свят,
ограбена, сърдита и ранена,
че ангели от мен ще те делят.
Из: "Не тръгвай"
Крещях от болка, но не се смилиха.
Ти с ангелите литна към небето...
И ураганни ветрове завиха,
като кларнети, плачещи в сърцето.
Облякох те не с дрехите в бохчата.
(Дано от туй не ти е по-студено.)
Въвел те е, навярно, през вратата
баща ми с обич в райските владения.
Единствено това ме утешава -
че ти си с татко и сте пак щастливи.
Животът ми след тебе продължава,
но в мен чернее разорана нива...
Пищи със глас на жерав, мамо, мрака,
когато Бог ви сбира на мегдана -
баща ми, който дълго тебе чакал,
и теб - невеста гиздава в сукмана.
И като в сън ви виждам - хоровода
върти с усмивка младият ви спомен -
младеж напет, с красив перчем войводски,
готов да ти напие, мамо, стомната...
... Но снимката от некролог ме връща
към черната земя и пак въздишам.
Сърцето ми - безлюдна тъжна къща -
пред гроба стих за майчицата пише.
17.01.2012 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
