Такива ми ти работи...
Ах, само колко ще е лесно
веднага да се разделим,
наместо с теб през тези преспи
рамо до рамо да вървим.
По-лесно: да се разделим!
Красива ваза, но... се счупи.
Защо сега да я лепим,
щом може нова да си купим?
Това, което изградихме...
Е, някакви си пет години!
Ще избледнее, ще утихне
със времето. Нали, любими?
Кому е нужно да се борим
във името на Любовта?
Съжителството невъзможно
да хвърлим дружно във прахта!
Това, което си обичал
(преди последния порой),
ще срещнеш в някое момиче.
И тя ще види в теб герой.
Ах, колко хубаво ще бъде!
Начало ново, трепет нов...
По-трудно е да се прегърнем
и да живеем във Любов.
Защо да шием къс по къс
един на друг сега сърцето?
Страхуваш се от земетръс?
Тогава полети в небето.
Обичаш ме? Какво клише!
Обичаш ме, но "липсва нещо"
Подай червеното шише -
Тъгата кани ме на среща.
Дори най-евтиното вино
носталгията притъпява.
Нататък: книги, театър, кино...
Казват "Изкуството спасява",
"Лекува времето" и още
(любимото ми) "Ще ти мине!"
Да хвърлим руините в коша
наместо да ги залепиме!
Раздялата е вече мода -
изтърка се до прозаичност.
Момент да събера от пода
парченцата си романтичност.
Ще страдаш? Максимум година!
Нататък знаем. Пак "на чисто".
Привикнах да съм заменима,
така че давай - късай листа!
Раздялата ни е логична -
кой вече счупено поправя?
Какво от туй, че те обичам?
След сто години - ще забравя.
След двеста - ти ще ме догониш
пораснал, честен, осъзнат...
И по Вселенските закони
ще съм жена на твоя брат.
Павлина Соколова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
