Те, лудите вещици нямат души
Ех, миличка, миличка – още си малка.
Чуй! Вечност летяла! Сега ме разсмя!
С метлата се пръкнах на тази земя,
да бъде по-лошо – с балканска закалка.
Душата на вещица дяволи в черно,
желаха да купят. Защо ли им бе?
Аз пазех си моето късче небе
и крива скоруша – стипчива наверно.
По нейните клони висяха звездите,
метлата летеше където реши...
Те, лудите вещици нямат души,
присмива се дяволът. В крушата скрит е.
Присядат ми – дребни и много стипчиви,
но шепичка круши и глътка роса
и свой кръст, и нечии чужд понеса,
и литвам високо, в небесните ниви.
А долу пак пъплят – човек, до човека,
продават души – ето – злото не мре...
Добре, че отдавна не виждам добре
и все съм си луда... От люлка – до века...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
