Те не знаят
Болеше колкото възкръсване.
А те ме хулеха.
Изстъргваха очите ми до люспа,
заровени във нямо непроглеждане,
садяха кръстове...
Смехът ми пареше
душите им стафидени
и те се свиваха под броните си тежки.
Разкъсваха се в тъмното и виеха
съвсем човешки.
Болеше колкото умиране.
Но те не знаят,
че съм свещица нежност в древен храм
и осветих с молитви за обичане
пътеката до Там.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
