В ненужните, разхвърляни, напрашени предмети,
се отразява твоето лице.
Камината, която още свети,
чертае сянката на двете те ръце.
Луната, спуснала се през комина,
поглежда ме със твоите очи,
а посивелите, намръщени картини
мълчат, тъй както ти мълчиш.
Побягвам някъде. Краката ми са изранени.
И спирам се в най-тъмната от всички тъмноти,
а там, приседнала и изморена,
разплакана ме чакаш ти...