Все някога аз просто ще си тръгна,
изгубила утеха сред някой криволичещ път;
когато няма кой да ме прегърне
на прелома между два отделни свята.

Аз, може би, не ще живея дълго,
може би не ще Ви разбера.
Ще гледам-безименна, безмълвна,
докато не надделее в мен смъртта.

Не мисля, че пак ще се усмихна,
не търся и не чакам любовта.
Една душа сред пламъци изстива,
изпепелена от тъмната страна.

Излишно е за безсмъртие да моля,
излишно е да искам светлина-
та аз угаснах: съдбата на героя
в последния си миг на таз земя.

Живях ли аз? Дали ще доживея
до деня, когато всичко ще се промени?
Лъчите ме изгарят, аз пък крея
на фона на потъпкани мечти.

Все някога аз просто ще си тръгна;
ела и ме открий по този криволичещ път;
ще ти бъде жал-дори ще ме прегърнеш...
Но, уви, това не беше сън...