Слънцето едва показваше се над хълма,

тишината бе зловещо настанала.

Домът бе от скръб сякаш погълнат,

пазещ спомена от случилото се миналата заран.

Още пресни бяха следите от кръв,

ужасът бе изписан по стените.

Още виковете сякаш ехтят,

виковете на скръбта от миналата заран.

Една любов, превърната в рана,

една любов и невъзможна забрана

изпиха кръвта на влюбение двама,

начертаха трагедията от миналата заран.

Студената пръст не ще угаси

огън от любов неизмерна...

Мракът на смъртта не ще заслепи

лъчите на любов на двама неразделни...

Ала що за трагедия това е?

Любовта на скръб да ухае!

Кажете, нима красота е

пролетен цвят есента да обладае?

Нека не умираме за любов,

а да живеем заради нея...

Сълзите след гибел нямат цена,

а пътят зад нас ще е затворен...

И грешката си после ще узнаем,

но дори да се признаем...

В душите ни когато съмне,

ще е късно да се върнем.

©