Твоята усмивка
Колко си странна, Сърце... колко си истинска,
как вярваш и помниш звука на тоналност пречистена,
с интуиция гониш възтънък момент на инстинкт,
който води те в прекия път... на тотално преливане.
Неспиращ и глух пулс - нaпиращ, фриволно открит,
рафинирано чака реда си и ход ще засили,
но всуе ще бъде тоз порив - умело гримиран -
с непосилна храна, своя глад суетлив ще пресити.
Обичта ни е тайнство, дори и пред лумнал прожектор.
Мнозина видяха анфас, малцина ще вникнат.
Поема безкрайна са нашите пъстри вълнения...
До усмивката твоя, надявам се... жив да притихна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Веселин Динчев Всички права запазени
