Твоята усмивка
Колко си странна, Сърце... колко си истинска,
как вярваш и помниш звука на тоналност пречистена,
с интуиция гониш възтънък момент на инстинкт,
който води те в прекия път... на тотално преливане.
Неспиращ и глух пулс - нaпиращ, фриволно открит,
рафинирано чака реда си и ход ще засили,
но всуе ще бъде тоз порив - умело гримиран -
с непосилна храна, своя глад суетлив ще пресити.
Обичта ни е тайнство, дори и пред лумнал прожектор.
Мнозина видяха анфас, малцина ще вникнат.
Поема безкрайна са нашите пъстри вълнения...
До усмивката твоя, надявам се... жив да притихна.
© Веселин Динчев All rights reserved.
