Присмех (Ралица Желева)
12 25
29.09.2007 г., 15:08 ч.

тя 

  Поезия
1228 0 8
 

Тя беше жива само когато играеше.

Превиваше ханш и нозете танцуваха.

Всъщност плачеше, но никой не знаеше...

Само плясъка на ръцете си чуваха.


Не узнаха, че някога тя беше стебло

(а може би още е закрепена за корен).

Предпочиташе да стане мачта, гребло,

да стане начало, откритие, спомен.


Да стане гръб на малко огледало,

да е нечия, грижливо да я пазят.

Да е легло, в себе си уютно заспало...

Дори да е под, да я настъпват и газят.


Да е праг или прозорец на дом,

шкаф, тайни да крие в своята пазва.

Да е греда и покрив, и заслон,

и книга, да записва и разказва.


А мечтите... Още имаше ли право?

Беше отдавна. Отсякоха й крилата.

Сега живееше за следващото "Браво",

което дори не беше нейно, а на ръката.


Дадоха й чужди, вдлъбнати очи,

издълбаха й сърце фалшиво зад ребрата,

което вместо да тупти - мълчи.

И завързаха я за греди горката,

              горката кукла на конци.

© Ралица Желева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??