тя
Тя беше жива само когато играеше.
Превиваше ханш и нозете танцуваха.
Всъщност плачеше, но никой не знаеше...
Само плясъка на ръцете си чуваха.
Не узнаха, че някога тя беше стебло
(а може би още е закрепена за корен).
Предпочиташе да стане мачта, гребло,
да стане начало, откритие, спомен.
Да стане гръб на малко огледало,
да е нечия, грижливо да я пазят.
Да е легло, в себе си уютно заспало...
Дори да е под, да я настъпват и газят.
Да е праг или прозорец на дом,
шкаф, тайни да крие в своята пазва.
Да е греда и покрив, и заслон,
и книга, да записва и разказва.
А мечтите... Още имаше ли право?
Беше отдавна. Отсякоха й крилата.
Сега живееше за следващото "Браво",
което дори не беше нейно, а на ръката.
Дадоха й чужди, вдлъбнати очи,
издълбаха й сърце фалшиво зад ребрата,
което вместо да тупти - мълчи.
И завързаха я за греди горката,
горката кукла на конци.
© Ралица Желева All rights reserved.
