И пак сме с теб в опушен ресторант.
Стените се пропукват от мълчание.
Безмълвни, сенките по празния таван
попиват две абсурдни очертания.
На масата – забравени цветя
са знаци за реалната фаталност.
Мигът измислен, който ни събра,
сега ни гледа – кратък до баналност.
Сега като съдби един до друг,
слепени от нелепата случайност,
във виното удавихме до звук
напъпилата, крехка всеотдайност. ...