В гръдта ми
В гръдта ми
По заник, пътувам през Балкана –
(ръмжи колата в змиевиден път)
Есен в пазвата му пищно разлюляна,
(а гумите под мен свистят, свистят..)
закачливо ме прикани с хладен пръст
и без да сетя – грабна ми зениците!
Литнах с нея по чукарите, отвъд!
И чух припряно да бърборят птиците
за Балът на една предизвестена смърт.
„Красотата ще танцува” рече Есента
„сетне ще полегне и ще се превърне в пръст,
и тихо ще се слее с майката Земя.
Кръв съм златна! Тази прелест погледни –
(птича песен, цветя и „циганска” ласка!)
за мен се тъкми, за Краят на моите дни”...
а аз омагьосана – прелитам като в каляска
и немея: размятат „на талази” ветрове –
сякаш огън платове! Ту- охрава коприна,
ту – с цвят на нар, и на боргундско вино!
И гайтани – в ръждиво кадифе!
Брезите, крехки рамене завиват
с неръкотворна, восъчна феерия –
в най-обречения танц да са красиви,
а Смъртта, е в свойто навечерие:
В шпалир от Мури, Борове вековни
слизат близо, близо – някак величаво
изпънали снага в зелени униформи –
да пазят Балът на смъртта със тяло!
Тъй помня Есента пожарена...
(пътят се изнизва към града)
а в гръдта ми – дума алена –
„Моя Горда, Стара Планина!”
Ренета Първанова
Нейде тук, в най-страшните години,
Башибозукът стъпкал красотата,
но вярвам – в хиляди "градини"
е засята „Татковино, свята”!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
