30.06.2019 г., 23:49 ч.  

В мекотата на спомена 

  Поезия » Друга
1347 9 5


В мекотата на спомена

 

Защо мигът не може да ми стигне? 
Сама съм и горя – горчив фитил. 
Угасвам вечер на парченце восък 
и търси лъч изгубен смисъл тихо. 

 

Целувам себе си, в мечтите – ти си… 
Сълзите ми са тежки водопади. 
Пониквам от леглото всеки изгрев. 
Бадемов цвят невидим ден разтапя. 

 

Рисува дъжд по въздух син отвори 
и вярват хора в своя свят прозрачен. 
С ръцете капки хващат твоя образ, 
а в облак спят звезди, луна, овчари. 

 

Извъртам тяло в бурно пак море.  

Блещукат тънко топли нежни нишки. 
Страхува се пират и хвърля мрежи 
и тъмна риба в мен с деня му диша. 

 

Събудя ли се – чиста е пръстта. 
Души след бяг сияят и са мирни. 
Гориш у мен, но ти си също там. 
Погледна ли – очите ти са извор. 

 

Защо копнея лудо да съм вечна? 
Настойчив глас у мен жадува всичко. 
Било и чаша с малко бистра течност, 
последвал пушек – къщица за мисъл. 

 

В сумрака ми под стогодишен лед 
Вселени пеят птича обла песен. 
Студено е да бъда черна пепел, 
човекът без човека е злочест. 

© Йоана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много благодаря за милите ви думи!
  • " Вселени пеят птича обла песен"!!!!!
    Страхотни находки има в поезията ти!
    Впечатли ме!
  • Браво!!!
    Аплодисменти за този стих!
  • Борбата между желаното несътворено е срещу реалността,забулена в примамката на илюзията... И поантата:осъзнатото-"човекът без човека е злочест."
    Наистина ефирна е духовната връзка между лирическата и живота!
    Поезията е онова филигранно рисуване на превъплъщенията на любовта!
    Поздравления, Йоана!
  • Шестваща образност - необуздана, неочаквана и шокираща. Същевременно подплатена с дълбок смисъл, извезан с тънката и фина игла на поезията:

    "Защо копнея лудо да съм вечна? Настойчив глас у мен жадува всичко.
    Било и чаша с малко бистра течност, последвал пушек – къщица за мисъл."

    "Извъртам тяло в бурно пак море. Блещукат тънко топли нежни нишки.
    Страхува се пират и хвърля мрежи, но тъмна риба в мен денят му диша."

    Една неустоима жажда за всеобща емпатия блика от всеки ред на творбата:

    "В сумрака ми под стогодишен лед Вселени пеят птича обла песен.
    Студено е да бъда черна пепел, човекът без човека е злочест."

    Редовете:

    "Сама съм и горя – горчив фитил. Угасвам вечер на парченце восък
    и търси лъч изгубен смисъл тихо. Целувам себе си, в мечтите – ти си..."

    ми напомниха "Меланхоличната серенада" на Чайковски.

    Магьосница на стиха си, Йоана!
Предложения
: ??:??