В мекотата на спомена
В мекотата на спомена
Защо мигът не може да ми стигне?
Сама съм и горя – горчив фитил.
Угасвам вечер на парченце восък
и търси лъч изгубен смисъл тихо.
Целувам себе си, в мечтите – ти си…
Сълзите ми са тежки водопади.
Пониквам от леглото всеки изгрев.
Бадемов цвят невидим ден разтапя.
Рисува дъжд по въздух син отвори
и вярват хора в своя свят прозрачен.
С ръцете капки хващат твоя образ,
а в облак спят звезди, луна, овчари.
Извъртам тяло в бурно пак море.
Блещукат тънко топли нежни нишки.
Страхува се пират и хвърля мрежи
и тъмна риба в мен с деня му диша.
Събудя ли се – чиста е пръстта.
Души след бяг сияят и са мирни.
Гориш у мен, но ти си също там.
Погледна ли – очите ти са извор.
Защо копнея лудо да съм вечна?
Настойчив глас у мен жадува всичко.
Било и чаша с малко бистра течност,
последвал пушек – къщица за мисъл.
В сумрака ми под стогодишен лед
Вселени пеят птича обла песен.
Студено е да бъда черна пепел,
човекът без човека е злочест.
© Йоана All rights reserved.
