limeruna (Йоана)
565 3355
24.08.2015 г., 22:44 ч.

В повехналия си дом 

  Поезия » Друга
454 0 11

Не мога, просто да искам, твърде много живях.
Всичко сладко получих, ядох и в купи от прах.
Скелети - добри събеседници,
разправяха, слушах, чувствах сред смях
на бръмбарско пъплене плъзване
бинтово на спомен в ръцете размахан.
И ме вързаха, омотаха в техния страх.
Но моят е излишен, аз съм просто скелет от прах.
И те ме държат, омачкана
в повехналия си дом,
а аз вече духвам...

© Йоана Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Ева... Да, страхът в много случаи е излишен
  • Благодаря ви!
  • Духвай по-бързо! Поздрав!
  • понякога се прощаваме трудно с миналото..
    но това пък определя пътя напред... хубаво казано
    и написано, Йоана.. поздравявам те..
  • Радвам се, Анастасия!
    Поздрави и на теб, Велин! Почти...
  • Образно! Щом вече си духнала, повехналият си дом вече си сменила с цъфтящ! Поздрави!
  • Благодаря ви
  • Когато сме прах можем да летим на крилете на полъха.
    С хубав стих ме размисли
  • Мисана, напълно прав си Поздрав и на теб!

    Дочка, истинското искане започва с духването...
  • "Не мога, просто да искам, твърде много живях."

    Първо: можеш, второ пък длъжна си
    да поискаш напук на предчувствията.
    "Твърде много" е мярка за мъдрост,
    и несигурен белег за срутване...
  • Скелетите на миналото често вземат самите нас за заложник. Така и ние се превръщаме в "скелет от прах".
    Добри наблюдения, Йоана - добре оформени и поднесени.
    А духването накрая е просто задължително и неизбежно!

    Поздрав!
Предложения
: ??:??