Заричане
Ненужни вещи, спомените наши
и стаи, тапицирани с вини.
Сервизите, нащърбените чаши
и нощите - триметрови стени.
На снимките лицето ми е прашно,
усмивката, изкуствена, комай.
По-страшно ми е, от самото страшно,
обречено предчувствие за край.
В съня си, поокъсан ти се вричам.
На просяк миналото ще даря.
Сега и тук съм. Помня и обичам.
Дори за болката, благодаря!
От утре с теб започваме начисто,
сами. И пеленаче е света.
Луната млада, слънцето лъчисто...
Зарекохме те...Аз и любовта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
