Вратите между дните тихо шепнат
Вратите между дните тихо шепнат
Мечтаела за розово начало,
жена една се стапяше до залез...
Приличаше на скършено махало,
засмукан от невинно слънце палец.
В окото на старица се завихри.
В ръцете на любимия танцува.
В потоците на облаци затихна,
заплака и с въпроси се сбогува.
Тя искаше да бъде малка вишна,
сърцето да разцъфне във вселени
и болката да стане най-излишна,
да храни с плод жадуващи и бедни.
Усмихва се, на нищото врачува,
препуска до звездите и обратно.
Поиска да те вижда, да те чува,
бленуваше - за теб, да е приятна.
А дните бяха тънки като струни,
пристъпваше по тях страхът ѝ леден.
Сълзи с лица целуваха се лунни,
брояха дните свои - точно седем.
Поглеждат се - и заедно политат.
От нужда да се вземат тихо плачат.
Началото и краят се заплитат,
за миг прегръщат нота-пеленаче.
Началото е той, а тя е краят,
втъкали в шепа слънчеви извивки.
Мелодия на вятър ги поваля,
рисува мек дъждец и се усмихва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
