Когато ни грабне стихията, тогава усещаме, че и ние сме хора.
Когато боли ни някъде, тогава усещаме, че още ни има.
Егоизма опитваме да преборим, надделяваме страх и умора,
от черупката своя излизаме и ставаме пилигрими.
Миг живот, вкус на корида. После опитваме от себе си да избягаме.
Бягаме някъде... Ще достигнем ли до Божи гроб или до Мека?
Заораваме надълбоко крамоли и обиди, за прегръдка ръце протягаме,
искаме прошка от Господ или от Аллах, искаме за душата утеха.
И когато умираме, ненамерили сили да извикаме на времето: ”Спри!”
Трансформирайки във любов негативите, може би, сме най-сетне добри.