Време за чадър
Обичам те, проклетнико, на клетъчно ниво,
със всяка фибра плът, неизлечимо, органично…
Любовен мазохизъм от подобно естество
попаднал би далеч отвъд графа „патологично”.
Токсичен си – насъщната ми доза наркотик,
дълбоко татуиран в личността ми без упойка.
Тотално резистентен на молитви еретик,
преправяш всичко женско в мен по мъжката си кройка.
Не знаеш колко пролети пропуснах от тъга,
сама и абстинентна по секундните ти ласки.
И днес търгувам без проблем душа за къс дъга
от слънце по лицето ти. Дори и да е маска.
Но гневен си. И в мен настава време за чадър,
развързани бушуват мисли – демони лукави.
По ангелски греховен, мефистофелски добър,
след миг утихваш нежно пак в гърдите ми отляво.
Дано те вземат мътните! Обичам те напук
на всяка лятна буря, дето в погледа ти зрее.
И мене нека вземат... Тези мътните. Че тук,
отляво, само щом болиш, си спомням, че живея.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
