Време за чадър
Обичам те, проклетнико, на клетъчно ниво,
със всяка фибра плът, неизлечимо, органично…
Любовен мазохизъм от подобно естество
попаднал би далеч отвъд графа „патологично”.
Токсичен си – насъщната ми доза наркотик,
дълбоко татуиран в личността ми без упойка.
Тотално резистентен на молитви еретик,
преправяш всичко женско в мен по мъжката си кройка.
Не знаеш колко пролети пропуснах от тъга,
сама и абстинентна по секундните ти ласки.
И днес търгувам без проблем душа за къс дъга
от слънце по лицето ти. Дори и да е маска.
Но гневен си. И в мен настава време за чадър,
развързани бушуват мисли – демони лукави.
По ангелски греховен, мефистофелски добър,
след миг утихваш нежно пак в гърдите ми отляво.
Дано те вземат мътните! Обичам те напук
на всяка лятна буря, дето в погледа ти зрее.
И мене нека вземат... Тези мътните. Че тук,
отляво, само щом болиш, си спомням, че живея.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
