Вън снежни ангели се молят
Щом в нота се превръща още
и в стих некапнала дори,
сълзата. Сняг е полунощен
безмълвно завалял в зори.
И този стих е като мене –
любов е, мъдрост и инат.
Напук на людското пълзене,
в словата ангели летят.
Коя съм аз ли? Лунна рима,
от лира на слепец съм звук.
В тъгата и смеха ме има,
дори на фактите напук.
В живота ви съвсем приличен,
между да си и да не си,
съм буря – вечното момиче
и с побеляващи коси.
Това в косите ми снегът е,
или вън ябълки цъфтят,
а аз съм вятърът безпътен,
прегърнал целия ви свят.
Аз сприята съм, тази дето,
помита болка студ и страх.
Живях в очите на детето,
в сърцето на сърне живях.
И днес се връщам. Не ме иска
светът. Отдавна тъне в сън.
Какво пък ще поема риска
и любовта трепери вън.
Щурче ще стана, славей, пролет
и в лято ще се въплътя...
Вън снежни ангели се молят,
за лудата и любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
