Въпросите, които ме разнищват
Събличам кожата на ручей, преди да изтънея есенно,
преди нощта с лице от плазма да се обърне към земята.
Лисичи стъпки покрай мене заметоха небето в клечки.
Синигери – смълчани в страх – отмъкнаха набързо лятото.
Дими подпален куп със шума, в сланата утринна изплакнат,
чертае сигли по небето над прегърбено селце димът.
С въздишка и кашлюк – бездумна – артритно старчески скована,
липата стогодишна метна сянка върху стихналия път.
Не е пейзажът да описва представата за принадлежност
към този край – планински хребет, плешив, с притворени клепачи.
Усещане за безизходност, с намерение да стане вечност,
е безпощадната присъда, че чак ти идва да заплачеш.
И ще се случи ли да мога в картина друга да опиша
пустеещата шир, дъхтяща на самотно прегоряла ръж,
и слънчогледи с клюмнали главици, които тежко дишат,
край запустелите шосета, пленени в щир, поне веднъж?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
