Във мрак, a от слънце огряна
Във мрака на въпросите извечни
стоя от Слънцето огряна
и блеснал, океана съзерцавам,
замислена се вглеждам до забрава...
Преглъщам залците несмлени,
че сдъвча ли ги - повече горчат
и впиват се в гръдта ми, в мене,
а вечерта - не мога за заспя.
От тиха болка се превивам
и все по-малко ме боли...
изнемощяла не, а помъдряла
е болката във мене - не крещи.
Разглеждам си душата онемяла,
безмълвен огън я гори,
че много от живота ми изяла,
изпила е, на екс дори...
Затуй аз никой не упреквам,
дори той пътя ми да е покрил
със пламък зъл и думи - пепел,
че всеки своя път върви...
Изгарях себе си, на клада,
тъй самоубийствено живях...
и тайно, тайно се надявах
другар да срещна в този свят.
Приятели аз много срещнах,
съмишленици по душа,
но знаете за кой намеквам -
за който мога да умра...Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
