Възелът
504
0
1
Развива се макарата на дните ми,
остава на възел да завържа
конците бели на мечтите ми
и черните на моите мъки и скърби,
да дозакърпя дрехата
на един живот, облечен не в коприна,
а в доспехите
на полуробот, човек-машина,
съхранил все пак
капки от любов в маховика си...
нека, нека ги има,
че без тях как да затегнеш
на възел живот
за да не отмира...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
