За вярата на врабчетата
Ех, душице, ех, душице, моя бедна,
как ли тук и днес към тебе да погледна.
В джоба щом си свила малките юмручета,
радост, питам, как и колко ще получиш?
Вчера взеха и от тебе светлината,
с груб замах отнеха детското ти лято.
Днеска имаш си клеймо и диагноза,
крехки са ти раменцата да ги возиш.
Крехко ти е сърчицето да се пазиш,
но недей, недей се учи на омраза.
Няма как да бъде всичко справедливо,
виж, трепери на студа врабченце сиво.
Както ти и то е с трескави очички,
и се плаши, както плашиш се от всичко.
И сега не вярва в топлите комини,
нито, че студа, ни треската ще мине.
Болка е, когато трябва да пораснеш
и да виждаш пътя си напред надраскан
от сълзи и мъка, дето ще изплачеш.
Ти недей, недей предава се на здрача.
Виж, врабчетата чирикат на перваза.
Зимата ги брули, но не ги премаза.
Още пряко студ разперват си крилцата.
Виждаш ли, те вярват, че ще има лято.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
