Замитане на сажди по Игнажден
За тебе всичко е познато:
сезонът, хремавата киша,
и дланите ми, пълни с лято,
с които всяка нощ ти пиша.
Какво ти пиша ли? Не помня.
И утрото ще го задраска.
Под ширнатата вис огромна
набъбва слънце – зимна ласка.
По тебе ще извърнат поглед
съвсем случайни минувачи.
На своята усмивка, после,
раздай от топлата погача.
За мен и да не стигне, мила,
не ще забравя твойто име –
дваж по-възможно е камила
през иглени уши да мине.
Какво пък, точно преди залез
сърцето ще смета от сажди,
защото първа ти възлезе
във мислите ми по Игнажден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
