Ти пое по своя път –

аз не те последвах, както обещах...

сърцето ми е просто плът,

обречена безпътие да изтласква…

Някога вървяхме заедно,

помниш ли, под августовското небе?

Твоят глас разлистваше пейзажа

и път се стелеше пред теб и мен.

Имаше наоколо напъпили надежди,

дъхът на бъдещето беше свеж…

все още стъпвах лекичко и нежно

да не би да смачкам някой наш копнеж.

После някак се засилих, бързах все нататък.

Исках в миг да разбера пътят накъде ни води.

Ти търпеше щедро да си сам, да съм далече,

стига все така в една посока с мен да ходиш.

Но дощя ми се да стигна края…

и забравих даже твоята ръка…

забравих, че не искам да играя

с криволиците на нашата съдба.

И ето ме, изгубена и пропиляла

хилядите наши стъпки и копнежи…

а ти вървиш спокойно нейде всред пейзажа,

където шеметно цъфтят надежди.