„А утрините тук са тихи“
„А утрините тук са тихи“
Вездесъща тишина. Неделя сутрин – паркът е почти празен.
Малките стръкчета, все още тъмно зелени от нощната роса се събуждат, за да се сбият с новия ден.
Сядам на една пейка.
Сам!
Влагата леко се просмуква и залепя тениската за гърба ми. Хладно е - настръхнала кожа.
Мирис на прясно окосена трева попива в ноздрите.
Водя и подкрепления – дълго кафе и Тоник.
Присвивам леко очи, изключвам мозъка и започвам да слушам.
Чувам как се движат мравките. Без емоции, без чувства... Напред, после назад. Цял живот – кръговрат.
Дъх на кафе. Лека пара от притворените устни...
Полюшващите се клони редят шарена мозайка по алеята. Очите се местят отчаяно, с надежда, в някаква налудничава игра със слънцето.
Изведнъж, по военно му, със скоростта на куршум, десният фланг бива атакуван от огнена комета. Стягам тялото и го подготвям за сблъсък... Нищо!
Мокра козина, ироничен поглед от умните кафяви очи. Топъл език по преметната ми през облегалката ръка, спечелва почесване зад ушите. Отривисто козируване с опашка и кометата се изстрелва отново.
В далечината се чуват заглъхващите стъпки на ранобуден атлет. От какво ли бяга?
Тихо мърморене. Походка на оверлог. Двулитрова бира в ръката и триумфално светнали очи над студентски набола брада изкарват лека усмивка на устните ми…
Утрините тук са тихи!
Само лекият ветрец шепти и обещава... невъзможното.
© Филип Филипов All rights reserved.
