Аз ще говоря, а ти мълчи
Разлистваш страниците на новия ми живот...
Чакай! Какво ти става?! Разсмиваш ме. Спри!
Защо така лудо се търсиш в тях? Да не помисли, че означаваш нещо? Няма те.
С треперещ глас каза: "Ето ме, аз съм реката в тъмната картина, нали?"
Не се бях замисляла, може и да си. Да, приличате си. Ти ме ограби, тъй както бурните води не оставят нищо след себе си... Отнесе всичко!
Сега обичам тъжни филми, напомнят ми за теб. Не усетих кога цветовете изчезнаха. Черно и бяло нахлуха в деня ми. Различно е!
Виж, заваля черен дъжд. Изцапа страниците... И лицето ми изцапа, сля се с очите и сърцето ми. Красиво е! Усмихни се, не съм те виждала да се смееш, и да плачеш не съм. Слушай вятъра, той говори с гласа ми. Ароматът на тялото ми е в ръцете ти. Не стискай, наслади се! Знам, знам, сега боли. Разбра, че не съм твоя. Мене ме боля много повече.
Прости, че пропуснах да ти благодаря. Ти ми даде нечовешки сили.
Бях светлото ти момиче, а днес светлината не е в мен, някъде изпадна. Бях изтекъл час, с нищо не запомнен, пропиляно време...
Не ме попита какво е да се родиш от болка. Нищо! Вятърът ще ти разкаже. Дори да притискаш ушите си, пак ще го чуваш. Няма спасение. Бял феникс долетя на черното ми рамо и намерих себе си.
Обичаш ме, когато съм далечна. Посветих ти черното във всеки кичур на косата си. Целува ме бялата светлина на слънцето. Не можеш да устоиш на блясъка ми. Съжаляваш, че за друг съм радост. Радвам се, че не си в заблуда. Аз живях дълго в такава. Не можах да реша на коя твоя маска да повярвам. Забравих коя е причината да те обичам. И ти не успя да ми припомниш. Хайде говори, вече може! Аз казах каквото имах. Пак мълчиш глупаво!
Все високи огради плетеше, по-високи от погледа ми. Но роди страданието ми криле... Загуби сладката си занимавка.
Ако събудиха думите ми в тебе кошмари, прости. Може вятърът да е довял бури. Не можем да се опълчим на природните сили. Примири се!
© Стеляна All rights reserved.
