FED

Трудно се пише, когато те тресе.
Тресе те мисълта и бъркаш словореда. Тресе те чувството и бъркаш емоциите с обикновен грип. Тресат те ръцете и все чукваш НМого вместо правилното много. Въобще треската е нещо неприятно. За теб, защото те бие по самочувствието на стойностен автор, за четящите, защото изпитват чувство на вина, че не ти казват колко си некадърен и все трябва да охкат и ахкат под „произведенията“ ти. Неприятно е и за публикуващите, защото все с нещо трябва да запълнят дебрите на сайта. Няма нищо по-тъжно от празен сайт. Както и бяла, неизписана книга. А има ли такава книга?

Но треската си има и положителните страни. Понякога изпод трескавите ти пръсти се пръкват невероятни умоблъсканици… ето, че досадният редактор пак ми подчерта поредния шедьовър в словотворчеството! Глупендър! Той ще ми каже на мен, че липсва такава дума, аз пък му заявявам, че е тъпа шайба и не ги разбира тия работи. Ето, че ме затресе. Обожавам това чувство, когато пръстите ми сами набират умните мисли. И ви предупреждавам, че ще започна да греша. И правописно, и пунктуационно, и… всякак. Вие му мислете, само после да не ми се оплаквате, че нищо не сте разбрали, ей! Умишлено няма да си поправям грешките, та да разберете колко съм гениален. И колко много сте изпуснали, като не сте прочели старите ми работи. Да, та за какво идеше реч?…

Ето това мразя в себе си. Забравям си мисълта в опитите да докажа гениалността си. А, да. Винаги съм искал да си го изкарам на някоя машина с претенции за разумност. Изкуствен интелект! Хайде де. Нали е изкуствен. Пък и интелект не е сред любимите ми термини. Аз интелекта го поставям в служба на чувствата, затова. И, кажете ми, за какво му е на човека интелект, ако вечер не може да се наслади на една приятна тъмна бира в компанията на русеноока (пак мой термин) красавица? А, и защо трябва някой друг (изкуствен, пфу) да го поучава какво, кога, защо, как и с кой, по дяволите, трябва да прави нещо. Аз сам си взимам решенията и никакъв интелект не може да ме поучава в тия работи. Вярвам, сещате се за кои работи иде реч.

Навремето се бояхме. От изкуствения интелект и мислещите машини. Тогава изкуството на интелекта се състоеше в това да използваш два бутона за регулиране яркостта на дисплея вместо познатия ни потенциометър. Ето, че редакторът не знае думата потенциометър и ми я подчерта с червено! Ха, хванах ли те, тъпанар такъв!? Вероятно не знаеш и какво е соленоид? Да, така си и мислех, не знаеш! Вече няма да те наричам изкуствен интелект, а естествен дръвник, в смисъл на недоузрял дървен философ. Даже и съкращение ще използвам, за да не хабя думите си за нещо толкова незначително и тъпо. Ще те обозначавам със NDFED. За по-лесно - само FED.

Та навремето изтръпвахме при мисълта, че FED ще регулира вместо нас яркостта на дисплея посредством тия две малки и незначителни копченца. Он ще ми вика на мене „той“. Кой е тоя, бе!? И защо трябва да натискам копченца. Искам си удобната, позната стара врътка на потенциометъра и това е! Ами, ако реши самоволно да ме ослепи с яркостта на макс? Или да затъмни дисплея, когато разглеждам нещо важно и значимо, като онова хубаво старо порно!? Ето такива мисли ни се въртяха в доброто старо време, когато купончето за стол струваше петдесет стотинки, а колежките намираха удобен повод да ни посетят в квартирата. За да им помогнем с гнусния проект, разбира се. Всичко беше толкова романтично, докато подлецът FED не се намеси в живота ни.

И какво ни донесе? С какво подобри живота, или го разнообрази? Ще ви кажа. Тоя тип FED ни направи зависими. Успя да ни вкара в клопката на хилядите условия, настройки и калибриране. Изгубихме се в решенията му по подразбиране. И най-отвратителното е, че се опитва да ни убеди, че неговите решения са наш избор. Друг път! Никогиш он нема да ми вика на мене „той“! Лошото е, че навремето не разбирах опитите на FED да ни постави в зависимостта на лесното взимане на решение. И се обвързах.

Всичко започна в топлото лято на 1979-та, когато получих първия си калкулатор. Свирещ калкулатор. Касио. Никой не беше виждал такова чудо и всичките ми съученици се тълпяха да им изсвиря нещо на клавиатурата му. Сякаш това бе основното му предназначение, а не да умножава пет по хиляда седемстотин и четиринайсе. Знам, бе тъп FED, знам, че се пише четиринадесет, но искам да ми звучи свойско. Като през седемдесет и девета. Тогава пишехме дванайсе, тринайсе и шес, докато даскалът ни шляпаше с дървената линия по темето. Аз заради тая линия съм станал човек, а не заради тъпия му FED! Та свирещото ми касио постепенно ме отучи от вредния навик да умножавам и да деля. Вреден за онези, които искат да си остана тъп и посредствен. Вреден за власт жадуващите, за монополистите на разума и решенията.

Един велик комик в своята сатира за втората световна каза, че машините ни заробват. Аз бих допълнил невероятния Чаплин, че изкуственият разум, освен че ни заробва, ни кара да оскотяваме във своята умствена дебилност. Широко прокламираните свобода на творчеството и разнообразието на свободното време, което ни носи (зло)употребата с FED и отвикването от доброто старо разместване на мозъчните клетки, само води до затъването в блатото на зависимостите и от там до по-лесното управление на „широките“ маси. Наистина, колко по-лесно е да управляваш една хомогенна маса от отвикнали да мислят индивиди, за които единствените интелектуални напъни се свеждат до това да натискат копчетата на една машина. Подозирам дори, че тези копчета са сложени за украса. За да си мислим, че ние управляваме процесите, докато хитрецът FED, скътан сред електронните ѝ елементи, сам взима решенията какво да прави. И го прави.

Та в онова младо и топло лято от младостта ми аз положих основите на умственото ми затлъстяване и отвикването да мисля, свирейки на музикалния си калкулатор. И чак по-късно осъзнах тая своя грешка. Осъзнах го тогава, когато с едно натискане на копчето, което с времето се трансформира в кликане с мишка, се задействаха хиляди процеси на дигиталната обмяна, извличаха се най-свидните данни за живота и чувствата ми, че даже се създаваше копие на идентичността ми, един грозен, зъл аватар на личността ми, който решава вместо мен, действа уж за мен и който живее вместо мен. Аз тоя, ако го срещна, зъбките му ще избия, вратлето му ще извия, а главичката – хей тъй, с чукчето ще очукам, докато стане триъгълна. Ама не мога да го срещна. Скрил се е подлецът сред незнайни дейта центрове и масиви от знания и информация. Скрил се и взема решения кой да живее и кой да пустинясва. Кога да обявява войни и кога да издоява мира. И ще продължава да решава, докато му позволяваме и тъпеем. Дано не стане много късно.