Когато ми е тъжно, сякаш вятърът играе в косите ми...
                          И небето след дъжда напомня ми за обичта.
                          Когато ми е тъжно, заривам поглед в пръстта и знам колко съм ранима.                                                                                                                                                         

  Сърцето пее за порива ми към свобода и трепти при всеки телефонен звън.
                          Когато съм тъжна, душата е нежна песен  и носи толкова мечти към теб.
  Силует, там на пътя различавам, ти си, а мълчиш.                                                                                                       Когато съм тъжна, разговарям с тревогите и нося тежестта на товара човешки.                            

  Блуждаят очите в мъглата и търсят пристан за болката в гръдта ми.                                                                       Когато съм тъжна, приютявам нечии огън в дланта си и рисувам в простора една изгубена              любов.                                                                                                                                                                                                                          Искам да побягна, далеч от думите жестоки, далеч от мислите злокобни, далеч от спомените  тежки.                  Сърце! Спри да биеш! Спри! Недей! Животът е немислимо бреме от неизличими болки!                                      Когато ми е тъжно, в полета на птица улавям колко е хубаво да си свободен. Но защо тази свобода ми причинява толкова ридания?      

Не мога да забравя моментите, които ме правеха щастлива.

Тогава не бях сама в тълпата. Ала ти си тръгна.                                                                                                                                                                                                                               Мълчанието е копието на смъртта, а сълзите са полегнали в пепелта от миналото.
Когато ми е тъжно, устните шептят на времето за моята тъга и стават толкова бледи и пресъхнали.                                                                                                                                 

Всемира ме моли за обич, но аз забравих какво е да обичаш...Забравих силата и вярата, забравих добрите чувства, забравих себе си сред пепелта на онази толкова желана любов... Миналото се завръща и ме тегли в пропастта. Знам, че идва краят, а не мога да кажа: Не!...
Когато ми е тъжно, ръцете се молят на милост, а слънцето ме заслепява за видимото.
Наблизо е грехът, а толкова съм крехка, толкова съм нежна, толкова съм влюбена, толкова съм очакваща, че боли ме от това. След залеза нощта ще открие своите прегръдки и ще ме приюти, о  тъга!
Зовът на сивотата ме пробожда... Мечтите са изсъхнали криле.. Една изпросена любов, любов ли е? Питам!
Един вик отговори с  крясък...

  2019 г.