Малката мравка
Малката мравка се трудеше всеки ден, денят и минаваше монотонно, еднообразно и сиво. Набраздените грижи отразени върху челото, показваха един тъжен живот, отдаден на работата. А какво ли толкова различно предлагаше той, освен безкрайна върволица лишени от емоция чувства, минорни очи и отрудено тяло...
Капката дъжд се огледа уплашено, падайки върху листото на майския храст и звънкото и гласче се отрази в ушите на малката мравка.
Срещнаха се миналото и настоящето, се събраха в топка от жива емоция, Капката, светла и енергична, Мравката-уморена от сивия път на деня.
Жадно мравката отпи от дъждовната капка и някак стана по-ведра, едва тогава малкото тъжно насекомо погледна към синята шир над нея, а, слънцето- я замилва с целувка...
Вятърът реши да не буйнства, закри вихрите си на гнева, стихна, притай се..., замълча...
Самотата имаше приятелка-капката, красива и омагьосваща с тайните си...
Непознат силен вик разкъса придошлата тишина,
наруши нежната картина, стресна малката мравка, ядоса слънцето и накара вихъра да се разрази...
Притъмня, забуча вятърът, стана студено...
Малката мравка побърза да се прибере на топло. Където я чакаше поредната самотна вечер и студена вечеря...
До следващата сутрин...
© Ана Янкова All rights reserved.
