Наскоро гледах филма „Изкуплението Шоушенк“ и в него имаше сцена, как освобождават помилван затворник, вече старец, който беше излежал цели 50г. там. Той се ръкува с надзирателите за последно, сякаш му бяха стари другари на които отдаваше почит и уважение, прекрачи плахо портала на затвора, запъти се бавно, сякаш усещаше страх, но и любопитство, без самия той да знае точно накъде отива. Толкова дълго бе под похлупак, в кафез, в познат и подреден с ясни правила, но сигурен за него „свят“, а сега прекрачи в „джунглата“. Вървеше по улиците с овехтелия си куфар, костюм и се чудеше „Този свят изглежда така, сякаш се е втурнал нанякъде, за къде се е разбързал“ се питаше старецът. И аз се замислих, наистина, за къде сме се разбързали – да изкараме повече пари, за да купим повече храна, още дрехи, по-нов телевизор и кола, да отгледаме децата, че да си „Стъпят на Краката“ (както се казва) и сетне да сме спокойни (като че ли не ги мислим после пак, докато дишаме - цял живот), да помогнем на стар ...