Моля ви, не бързайте!
Наскоро гледах филма „Изкуплението Шоушенк“ и в него имаше сцена, как освобождават помилван затворник, вече старец, който беше излежал цели 50г. там. Той се ръкува с надзирателите за последно, сякаш му бяха стари другари на които отдаваше почит и уважение, прекрачи плахо портала на затвора, запъти се бавно, сякаш усещаше страх, но и любопитство, без самия той да знае точно накъде отива. Толкова дълго бе под похлупак, в кафез, в познат и подреден с ясни правила, но сигурен за него „свят“, а сега прекрачи в „джунглата“. Вървеше по улиците с овехтелия си куфар, костюм и се чудеше „Този свят изглежда така, сякаш се е втурнал нанякъде, за къде се е разбързал“ се питаше старецът. И аз се замислих, наистина, за къде сме се разбързали – да изкараме повече пари, за да купим повече храна, още дрехи, по-нов телевизор и кола, да отгледаме децата, че да си „Стъпят на Краката“ (както се казва) и сетне да сме спокойни (като че ли не ги мислим после пак, докато дишаме - цял живот), да помогнем на старците, защото са немощни и бедни?! Бързаме! А има една поговорка „Рано пиле, рано пее“, и рано го колят! Сякаш искаме да откраднем повече от живота, докато не е свършил (Животът е бързотечен, казва Сенека), без да подозираме, че каквото му е дадено на един, на друг не се пада! Е, затова съдбата ли, природата ли, намери начин да забави този ход, изпълнен с алчност, завист, мерзост, подгизнал в увълченост и жажда за все повече, и още повече блага! Затворени сме в къщите си, затворени сме с мислите си! Някой ни наказва? Ние се наказваме?! А не се ли учим наново на живот, по-различен, по-истински, като катастрофирал, който след 6-месечно лежане в гипсово корито, пак опитва да проходи? А бързаме, може би да стигнем по-скоро … края!!! Винаги идва време да се плати цената, а тя е висока – цената е в човешки животи! Моля ви, не бързайте!
© Данаил Таков All rights reserved.
