Мълчаливата свобода
Трудно ми е да пиша за свободата поради две основни причини. От една страна не бих искала да изпадна в обяснителен режим на клишета, че свободата е състояние на духа, че е различна за всеки и еднаква за всички и т.н., и по този начин да отегча читателите. Другата причина е много по-сериозна, защото искам да обърна внимание на една по-различна свобода, която не се афишира, не се говори за нея, деликатно се премълчава и тя е свободата да вземеш решение за собствената си доброволна смърт или така наречената евтаназия. Знам, че навлизам в една изключително чувствителна, опасна и минирана от спорове тема, един морално-етичен и социален проблем. Наскоро даваха по телевизията майка, която искаше такава смърт за нея и детето й, защото беше отчаяна покрай грижите за болния си син, а самата тя беше с четири инсулта. За абдикацията на държавата само се загатваше. Далеч съм от мисълта да раздавам някакви съвети, наставления и правосъдие, да търся вина в социалните институции. Разбирам, че те доколкото могат си вършат работата въпреки и напук на всички бюрократични спънки и тежки административни процедури.
Но да се върна на правото за доброволната смърт. У нас евтаназията е строго забранена, въпреки че тя мълчаливо се прилага при раждане на уродливи деца и при някои неизлечими болни чрез преждевременното им изписване от клиниките. В страни като Белгия, Швейцария, Холандия, Колумбия, Япония и някои американски щати този въпрос е разрешен със закон. Зачестиха и екскурзиите от тип „one way ticket” – отиване в страна, където е разрешена леката смърт. Екскурзия, която сам си избираш и знаеш, че няма да се върнеш.
Евтаназията, предпочитана или отхвърлена, се свързва с качеството на живот, но тя е още по-тясно свързана и с правото на избор на живот и достойно човешко съществуване. В този случай лекарят, привърженик на евтаназията влиза в остър конфликт с професионалното си задължение да защитава преди всичко живота на пациента, че се нарушава християнското правило „не убивай”, а също и поради Хипократовата забрана обявена в неговата „Клетва” още през 5 век пр.н.е.
В този ред на мисли се опитвам да погледна от креативната и позитивната страна в днешно време. Какво правим ние за възстановяване на нормалното съществуване на тежко болните и подобряване на качеството на техния живот, тяхното социално и емоционално балансиране по време на заболяването, тяхната ресоциализация и социална адаптация? Медиите ни заливат с новини за открадната инвалидна количка на дете; дете, което само се грижи за онкоболната си майка; майка и дъщеря намерени мъртви от глад и студ в собствената им къща. Някъде бях чела, че ние нямаме нужда да емигрираме, че сме емигранти в собствената си страна, а аз бих продължила в духа на тази тъжна констатация, че няма смисъл да ходим и на онези „екскурзии“, защото сами се евтаназираме с бездушието си.
А колко по-приятно е да се пише за Свободата като любов, състрадание и човечност към ближния.
© Ивон All rights reserved.
