За банките или добро – или нищо.

     Aut bene aut nihil.

     Нали така? Съвременното банково законодателство забранява да се всява смут, особено когато се касае за спестяванията на гражданите. Иначе – наказателно производство, съд, глоби, може и лишаване от свобода. Наказателният кодекс напоследък е щедър откъм наказания, но не се занимава издълбоко със смисъла на деянията, които предизвикват нарушенията на обществения ред, най-вече когато самият ред е оспорим. Всички виждаме, че законът е еднакво строг и винаги разноглед – неговата строгост пречи на зрението, но никога на строгостта. За това се е утвърдило убеждението, че законът е строг, но сляп. Или обратното беше. Все едно.

     Ама за банките беше думата. Тук има два аспекта, струва ми се – банките в цялост или банките в частност. Този израз „в частност“ стана любим на публичните медийни простаци през последните години. Сякаш частността не е елемент на общото. Радвам се, когато чуя: „Добро утро! Как спахте в частност? – А в отговор: – А вие? – И ние донякъде в същата частност.“ Чудиш се дали тия са спали в обща конюшна или са използвали една и съща тоалетна за сън.

     В частност може да бъде само глупостта. Обществената глупост се нарича другояче.

     Та, запитвам се, ако е вярно, че 500 милиона лева са изтекли под формата на кредитни улеснения, директни кредити и банкови гаранции, изобщо – ако половин милиард са били изсипани от джоба на данъкоплатеца през Българската банка за развитие, единствената държавна банка, къде е доброто, bene? И защо се превръща, превърна в нищо, в nihil?      Примерно – за прокуратурата? За обществото то е отдавна nihil.

     ББР вероятно е добра банка. Не е нищо, nihil не е. Създадена е с грижата на публичната власт да кредитира малкия и средния бизнес. Да стимулира начеващите компании, стартъп им казват сега. В тази банка се сменят ръководствата, както богаташите подменят ланците си за разкош според политическия сезон; но практиките остават като лошия навик да си вреш носа, където не ти е работата, или да го пъхаш, където не му е мястото. И понеже у нас всичко е партийно, пак се питам, този път еснафски: каква е позицията на занаятчийското съсловие на банкерите – Асоциацията на банките? То, професионалното, надпартийното, одобрява ли това? Хубаво ли е да се разпищолва финансова институция, членуваща в този авторитетен съюз, да нарушава и устава, и отчасти държавността чрез него? По дефиниция управата на тази ложа се състои от експерти и най-видните сред тях я оглавяват. На еснафа са гордост. Ще доживеем ли времето, когато някоя кредитна институция ще бъде изключена от своята майсторска гилдия поради несъответствие с нейните високи стандарти?

     Има ли отлъчена банка от Асоциацията на банките в България?

     Не. Але хоп.

     Едната причина не е, че уж няма прегрешили занаята си банки. И банкери.

     А другата причина не е, че асоциацията е достатъчно лигава, безмозъчна и талантливо помпозна, за да работи сериозно. Но най-вероятно – лекомислено е да изглежда угрижена, когато щастливо злоупотребява с положението си на доайен, залоял от права и лишен от задължения.

     И този затлъстял орган, дето функционира по-тъмно и мрачно и от SS по времето на Третия райх – не се ли притеснява за влоговете? Тази същата асоциация на банките има важна, тъмна и мрачна роля и в тази сфера. Защо КТБ не е била изключена от Асоциацията на банките в България, ако това съсловие е навреме преценило, че задругата не приема практиките ѝ на търговско банкиране? Позиция няма ли Фондът за гарантиране на влоговете в банките, щом като е длъжен бил да има публичноправно съмнение за раздаваните кредити, противоречащи на добрите практики? Няма ли заплаха за влоговете, с които се раздават кредити? Това са главно влогове на държавни институции, предприятия, учреждения, общини? И после, след обявената вече несъстоятелност - защо не е ясно кога, какво и как са събрали синдиците, назначени от същия този фонд за гарантиране на влоговете?

     Защо изобщо няма дори и дума за упрек към Фонда за гарантиране на влоговете в банките към бездействието му спрямо фалита на КТБ – и преди, и след несъстоятелността?

     Не. Але хоп.

     И в условията на отрицателна лихвва по влоговете, каквато напоследък практукивяат основни банки – същият този фонд с уж публични функции не се притеснява за вложителите, а за функционалната идентичност на банките, сякаш са дошли от безвремието на парите и ще съществуват винаги или поне докато финансовото им бездействие има монетарно оправдание. И докога това?

     Не и преди шеф на банковия надзор в БНБ да стане предишният председател на управителния съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Законът за банковата несъстоятелност беше променян десетина-дванайсет пъти в продължение на пет години – все с неговото участие. Нечия услуга трябваше да осъществи. Според древните римски юристи законът се променя само при трайно изменени обществени условия. У нас трайно се промени само статутът на богатството. В сегашния си вид Законът за банковата несъстоятелност е просто закон за КТБ. И Конституционният съд отмени много негови разпоредби. Но какво т това?

     Старата, мъдра Българска народна банка също мълчи: традиционно, упорито, като вол, впрегнат да влачи в каруца сламата на регламенти, указания и насоки, вместо да се погрижи за своето достойнство и независимост, доколкото има спомен за поне едно от двете. Това също е проява на слабост – потребността да мълчиш. Но тя е твърде стара, за да говори, нашата централна банка, беззъба е. Действа с немощни движения на отчаяни политически препоръки. Нищо повече. Страдам, когато чувам или казвам нещо лошо за БНБ. Нея я обичам. По принцип. И само отчасти. Особено след като като отнеха автентичността ѝ чрез валутен борд. Това е намордник на всеки банкер и действа като презерватив в естествения похот към волна парична политика. А каква роля може да има централна парична институция без свободата да интервенира на пазара, размахвайки монетарната си гордост? Никаква. БНБ не съществува отдавна като играч на пазара, сега е администратор на статуквото. Дори основната лихва не зависи от нея, защото няма парична политика. Преписва европейски директиви и регламенти и обгрижва статута си на ангажирано с безплодие администрилище, сковано с таблици и матрици в екселските формати на Брюксел. Така мисля.

     Ама не е за БНБ и за мен думата – не знача нищо аз в неин контест, нито тя в моя; и не сме на един ред в театъра на времето. Просто си мисля, че е хубаво да кажеш хоп, след като си скочил, а не преди това. Не стана ясно защо държавата придоби немажоритарен дял от капитала на една частна банка, вместо да принуди акционерите да бръкнат в джоба си и да я финансират. Неотдавна стана това, няма и сто кутии цигари време, проверете го, ако ви се пуши или милеете за нещо. Защо така съдружно и благосклонно скочиха и БНБ, и Комисията за финансов надзор, сговорно, пружинно, съгласувано, като организирана престъпна група? Когато всички органи работят едновременно в убедително погрешна посока, значи отсъства свободен вътрешен разум и конкуренция между тях. Или организмът е разложен отвътре и батутът се люлее под напора на чуждо тяло. Другото само унесено спи в обятията на мрежата на парите, и заема място. Това прави. Нищо друго. Държава – организъм без органи, едно туловище на изкуствено дишане: нима тя има конституция?

     Защо се позволява на едного да върши лошотия, а другиму – не? Биологията не го разрешава. Дивият живот – също. Значи има сила, която превръща нас, хората, в надбиологични същества. А?

     Я виж ти. 

     Але хоп! – казва често във „Фарс или никога вече самота“ Кърт Вонегът.

     В родния ми Радомир казвахме в подобни случаи: „Ела ме ритни!“. Казвахме го и в други случаи.

     За да стане по-отчетливо онова, дето казах относно батута, трябва някой да обясни фалита на банка. Никой разумен свещеник няма да повярва, че една църква ще фалира, щом има още свещи в нея. Така е и за банката – колкото и да е зле, все ще има кинти да изкара месеца. Нали с пари работи!

     Проблемът е, че липсата на вяра или на доверие ще доведе всяка банка до фалит, а всяка църква – до мизерия. И ако религията (църквата) е отделена от държавата и може да мами без край, при банките е различно: фалита на банка е и частична миокардия на държавата – на неспособността ѝ да регулира. Нищо страшно няма, разбира се. Всеобща смърт няма, освен в регулите на грехопадението. Няколко самоубийства, десетки верижни фалити и стотици прекършени съдби: горест. Тъжно. Ама какво да ви кажа?

Ела ме ритни.

 Това го има във всеки филм; и на всеки десетгодишен цикъл на съвременната икономическа мелница на капиталистическото общежитие. Филмът с КТБ беше прожектиран не от БНБ и КФН, а от правителствата, създали и модела, и сценария. Лентата е у прокуратурата, която превърна филма в епос, за да присвои фабулата и да го режисира по свой образ и потребие. На скамейката, както винаги, стоят като зрители най-малко виновните, ала съвсем подходящи да ознаменуват победата на измислената справедливост над фиктивното право. Филмов спектакъл у нас е битката на фронта на справедливостта. Такава битка всъщност няма, а и фронт по принцип липсва, но спектакълът си го бива.

     Але хоп! Така и не разбрах какво значи това у Кърт Вонегът. У мен означава същото; простете за самонадеяността, не е предумишлена, само семантична е. Ела ме ритни ми е по-ясно.

     Несъстоятелност. Каква дума само. Да обявиш неплатежоспособност е за предпочитане само тогава, когато акционерите се подложат на изгодата да лишат от живот собствената си структура, особено когато е създадена да работи с чужди, привлечени средства. За да я отчуждят. Структурата, не плодовете. Когато работиш с несвои средства - или си велик, или си нищожество; в повечето случаи изпълняваш и двете длъжности. Другото е държавна помощ и данъкоплатците трябва да бъдат информирани по каква причина тяхното правителство спасява едно вместо друго и на каква цена го прави. Простата математика на върши работа в случая. Тя е точна наука и работи добре само когато уравнението е съставено без неизразими политически стойности.

     Иначе много се радвам на високите добиви на печалба в банковата система. Тази парична българска платформа на фиктивност работи съвсем зле в днешните условия и по тази причина е все по-успешна и профитна. Вижте само каква е структурата на приходите ѝ и ще разберете, че банките вече не са това, което биха били, както са ги замислили евреите и таммплиерите, а след това – разбойниците, обобщено казано. Не дават кредити, а предоставят продукти – застраховки, пенсионни вноски, комисиони и какво ли не, съшити с витиеватите конци на алчността към парите, от които потрелителите се нуждаят. Като в цех за поцинкована ламарина – барабар с ламарината върви и дюшемето, в което е опакована. То често е по-скъпо. Но вървят в пакет. Да не се надращи основното.

     Да е жива и здрава тази система. И държавата, и финансовата ни костна структура. Нищо лошо не казвам. Но добра дума не намирам.

     Ала хората – те преди всичко, моля. Те да са живи. И бизнесът, който ги храни. И той да е здрав. Мамка му, прочее.

Всичко тръгна по дяволите от доста години, между другото – вече повече от десет-дванайсет лета. Един човек, и той nihil, ми каза, че България била превзета от своята посредственост ли, от зависимост ли рече, не помня, ама от КГБ било и от лейтенантите на държавнта ни сигурност от времената на социализма, дето уж били отминали; била усвоена тайната война да се бъзикат едни други и да си разменят компромати и дипломати-шпиони. Но с явната война не се разбирали великите сили: едните лоши искали да бъдат по-добри от другите лоши, като ги заличат с ядрени бомби. Общо взето, нищо хубаво при човеците не се получава без война. Само в битка всеки глупак си намира мястото – или е напред, или е отзад; може и вляво да го сложат, допустимо е и да е отдясно, важното е да е на прицел – за стрелба или за отстрел. Достолепно. Пушечно месо.

     България, казва моят nihil, е кауза за едни, за други – територия, за трети – държава.  Протестът беше да създадем държава. Същата по територия, различна по принадлежност. Със същите хора, но с различни сърца. Така може да говори само кардиолог, реших аз коравосърдечно. И протестирах само ментално.

     Това мое убеждение мина бариерите на времето, отлетя по мантинелите на същите магистрали, за които народът протестираше. Скоро ще има нови буни, всички ще забравим простотията на любимия за крадливите хора щедър пибипкаджия, отнел цели десет години от живота на съгражданите си, за да създаде век на своите внуци, прекършвайки голямата стрелка от часовника на съвремието.

     Хубаво е да знаеш, че когато разпределяш времето, някой все пак ти го е дал. Назаем обаче. Казват, че времето се страхува само от пирамидите. Сякаш те са го създали, а не то – тях.

     Един мой родолюбив приятел често повтаря – дяволите да я вземат, упорита е тая нашата държава! Тринайсет века удържа слабостта си! И е още смела да умре за нея! Като Фани Хорн в „Осъдени души“. Ако изобщо някой е чел тази жена. Или Димитър Димов чрез нея.

     Все говореше това преди да отиде на ежедневния протест през 2020. година, или когато се връщаше от него. Този, същият, мой родолюбив приятел. Напоследък предпочита да го наричам само приятел.

Или смятате, че протестът е свършил с някакви си избори? Ако перифразирам Висоцки, – той не се върна от боя. От боя на своя протест. Но протестът се върна без него и в негова чест.

     Между другото, nihil  се оказа криминален тип. Работил е като прокурор.

     Пък и как да ви кажа – или добро, или нищо било някакъв идиом само относно мъртвите – de  mortius, демек за изпърделите.  За останалите важало обратното – или лошо, или всичко. Така било редно да се говори за хора без букет на гърдите: изчерпателно, многословно, безсъдържателно и по възможност – неясно, напътствено и еластично. По европейски. Докато не им изтананикат одата на радостта или каквото там се пее в Европа в подобни тъжни случаи.

     А каква ли е разликата между живите и мъртвите, ако изключим данъците и сметките за отопление? Всичко добро за мъртвите и нищо лошо за живите ли? Или обратно – нищо добро за мъртвите и всичко лошо за живите?

     Але хоп. Ела ме ритни.

     Между другото, отрицателна лихва няма (това е като мъртъв мозък да причинява вреди на живо тяло), нея са я измислили хората без идея какво да правят с чуждите пари, щом веднъж са ги заграбили, при това – донякъде законно; изперкали банкери или малоумни математици и дебитокредитни счетоводители, с каквито се изпълниха финансовите институции. Приличат на чудовища тези лицензирани мародери, обладали чужд живот, инстиционализирани чрез правото си на обществен живот, но лишени по интелектуална дефиниция от него, без да знаят какво друго да унищожат с плодовете от своето надмощие. Същото, като това на правителство, което ако не краде криминално и в рамките на закона, не може да изхрани организма си биологично. Да беше човек, да го разбереш. А то цяло малко уродливо хищно и елементарно общество, на прокуратура прилича донейде.  

     Банковият влог е неправилен по дефиниция, защото банката не съхранява парите като вещи, а като стойност. Ако е безвъзнаградителен, или безвъмезден договор, какъвто исторически се е смятал влогът изобщо, вече е обикновен влог. С друг думи – влагате парите си в банка, която служи като склад на вещи. Вижте Марсел Планиол, 1919 г., с. 347. А имат ли парите вещна стойност? Вижте Живко Сталев, „Нормативна сила на фактическото“. Статията му по този въпрос беше публикувана и в списание „Съвременно право“, струва ми се. Отдавна. Видях в библиотеката си, че имам и „Влог в антрепозитен склад“ на М. Вълчев. Банката не е публичен склад на пари, в каквато удобна функция днес иска да се вмести.

     Опасявам се, че изгуби ли функцията си на неправилен, банковият влог изобщо не е влог. И като такъв не подлежи ката гарантиране по Закона за гарантиране на влоговете в банките. Понеже банките нямат капацитет да обслужват привлечените пари като такива, за чиято равностойност гарантират, че ще могат да върнат. Напротив – оповестяват, че не са способни са върнат същото количество стойност, след като откровено заявяват, че ще го намалят с размера на обявената отрицателна лихва.

     И защо тогава съществува Законът за ограничаване на плащанията в брой, чието съществуване отрицателната лихва обезсмисля? Няма разум, позволяващ да давате не банките пари назаем без лихва (наричано все още банков влог, без да е вече такъв), вместо да си ги държите вкъщи или където е по-безопасно и евтино, както и разум да плащате банкови такси за преводи, когато може да се разплащате в брой без ненужна финансова удръжка. И редицата забрани и санкции в законите срещу изпирането на пари и финансиране на тероризма, насърчаващи неподчинение към отрицателната банкова лихва – защо са, щом банките бягат от съхранението на парите поради неспособност да ги управляват? Хищността на кредитните институции доведоха до абсурд всякакви санкции и ограничения срещу изпирането на пари. Редно е банките да се редуцират поради излишество и охолство на бездействието си. Хич не ми дреме как. Просто да влязат в кесията на парите си. Щом не могат да ги влагат, да не ги привличат с депозити, да не ги събират и да тормозят хората със съмнителни такси и комисиони. Има и други делови дейности. Много хора се издържат с обличане на копчета и ловене на бримки. Не е лошо начало за бивши банкери. Пък и не трябва начален капитал, нито доказване на произхода на средствата.

     Финансовата система трябва да реши дали тя е по-важна от битието си на чревоугодна алчност, или ще препочете на омекоти своя нагон към пари чрез принадлежност към... така де.

     Хайде, стига. Това щеше да има смисъл, ако имаше държава. Или нещо такова.