Очите
Очите
„... и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента“
Очите – леко присвити с недоверчиви бръчици около тях. Пронизващо апатични, дори безчувствени.
Внимават!
Очите – прозорецът към душата, към... нещо вътре. Дълбоко скрито – недокоснато, чудовищно...
Те са тунелът към... към един не много малък мистър Хайд, назначен под прикритие и умело контролиран.
Есен е – жълт, мъртъв сезон. На безсмислици и многоточия, и кръгови движения... Морфиново безлично биват изметени болящите от спомени тротоари. Разкъсани от метлите парчета се преливат в гротескна картинка. Като лента на много стар филм, трепереща и без субтитри.
Импресия от чувства – бушуващи, сурови, отляти в зле структурирани, не съвсем пасващи изречения. Чакащи своя край или свободата си?
А тя е илюзия, една глупаво втълпена утопия, низка и жалка. Човек свободен, в окови... все едно. Свободата е обратно пропорционална на парите, които получаваш. Продавам се! На разни тролове – за пари – за не много пари... Поне да си знаех цената?!
Разпънат, след това – пречупен. Часовникът стенографски записва всичко, отмервайки със своето тик-так – отдясно-наляво!
Боли – само като дишам...
Губя се по пътя, обикалям, търся, но никога не се променям. Нямам GPS. Там, където съм, сателитите нямат покритие. Out of service! Глупаво е да се мислиш за неоткриваем и все пак никъде не се намирам.
Аналогично на птиците, хората също умират сами. В повечето случаи дори без себе си.
Търся се – до края на времето, до края на себе си. В крайна лява лента - без да отдавам предимство.
Не ме е страх от нищо!
Само този подигравателен упрек, който виждам всяка сутрин в огледалото... Кога ли и те ще помръкнат?
Очите – те са Пътят, аз съм началото!
© Филип Филипов All rights reserved.
Само колко фенки има!Пък и последното есе звучи почти влюбено 
