Разбира се, нямам предвид географските полюси, между които се люшка земята по пътя си във вселената. Философите биха го нарекли - единство и борба на противоположностите. Нихилистите биха се изсмели, защото, според тях едва ли си заслужава човек да се замисля чак толкова за неща, които са от ясни по-ясни - нима можеш да наречеш черното бяло и обратно? Дори не става дума за полемика, за оспорване или съгласия. В хронологията на съществуването животът ни изтича неумолимо между едни предели, доколкото можем да ги осмислим и осъзнаем, че всички ситуации граничат с противоположности или противопоставяне на гледища.

    Това, което ни се случва - красивото и грозното, радостта и скръбта, раздялата и любовта, успехите и неуспехите и куп още неща, може да се отнесе към всичко, което изпълва живота ни. Противоположностите са спомогнали човекът да открие себе си, след това духа в себе си , да осъзнае собствения си разум и най-после да се чувства част от общността, която го издига над другите форми на живата материя. Струва ми се , че съществува парадокс. Всичко, до което се докосва човек в краткия интервал на съществуването си, независимо дали е с положителен или отрицателен знак, има своето запазено място. Нищо не се отхвърля, нищо не може да се окаже излишно. Сякаш висшият разум е разпоредил създаденото и преживяното да не се подрежда в редица. Хубавото и приятното отделно от лошото и неприятното. Такава подредба не съществува - всичко, което ни съпътства, докато изтича животът ни , се подчинява на актуалността, без значение дали това ни харесва , или не. Извън това разбиране сами се обричаме на някаква необоснована с нищо избирателност или предпочитания в потока на ежечасни и ежедневни случвания.

    Нещото, което винаги си пожелаваме, е да сме здрави, пък на другото щяло да му се намери лесното. Но забравяме , че няма абсолютно здраве, нито абсолютна болнавост. Нали умственото, физическото и емоционалното състояние на всеки е фино съчетание от двете. Опазваме се както можем, от грехопаденията и сме склонни да се упрекваме за слабостта си към изкушенията по пътя си , но нали сред пламъците на греха разбираме какво е праведност. Изглежда съвсем недостатъчен е един живот , за да проумеем, че нищо не е само тъжно , само лошо или само добро. Целувката като олицетворение на любовта може да носи предателство или болест. Може да бъде израз на щастие или лъжа, за радост или за утеха при нещастие. Пламъчето на запалената свещ символизира скорошно раждане, пожелание за здраве или случила се кончина. Нима двата мистични мига в живота ни - не са онези страховити два полюса, между които се осъзнаваме като човеци, преди да изгаснем. Първият миг - на зачеването, когато се освобождава грандиозната сила на живота, а другият миг, когато същата тази енергия , като в космическа черна дупка се самопоглъща, за да изстине и погине животът. Останалото безкраен низ от мигове, покълнали от хронологията на ежедневието, са само илюзии, белязали стъпките ни по изминатия път. Но нима оставените от стъпалата ни следи са самите ходила?

                                                                                                                                                                      Йордан Калайков