Разгорялата се напоследък дискусия за расизма в България покрай една печална футболна проява (България-Англия 0:6, 14.10.2019 г.) възбуди много дебати в обществото, че дори извън него. Възмутените европейски и английски среди се надпревариха да заклеймяват маймунските звуци на тълпата пред неколцина чернокожи (ще ме простят, ако с това си определение ги обиждам) футболисти на противника ни. Всички медии вкупом се надпреварваха да ни определят като, едва ли не най-расистката нация в Европа, а вероятно и в света. Възбудените от това правителствени реакции не заглушиха дюдюканията и крамолите. Цялата тази реакция възбуди един основателен въпрос:

Оправдани ли са обвиненията към България и народа ѝ в расизъм?

Първо трябва да дадем ясно определение за това, какво е расизъм.  Има ли раси, и ако има колко и кои са, оправдано ли е определението за расово превъзходство и от там нуждата от най-опасната тема - за расовата дискриминация. И ако последното безспорно трябва да бъде заклеймено и да не се допуска неговото проявление под каквато и да е форма, то върху предните определения може да се поразсъждава и да се потърсят някои взаимовръзки и доказателства.

Хлъзгавостта на определенията за расите напоследък доведе до тяхното категорично отричане. В популярната интернет енциклопедия расата е дефинирана като един стар и ненужен термин, който няма място в съвременното общество. За да сме напълно обективни трябва да споменем, че расовата квалификация в миналото съвсем не се е използвала за хуманни цели. Дори напротив. Не малко са примерите за самочувствие на европейците и използването на това самочувствие за деспотични цели спрямо други раси и нации. Тук искам да подчертая, че такова превъзходство са демонстрирали най-развитите в интелектуално, икономически и цивилизационно отношение. Не намирам за нужно да споменавам отношението на англичани, испанци, португалци и ред други развити европейски нации към жителите на техните колонии. Мисля, че всеки, малко или много знае тези исторически факти.  Несъмнено тези нации са узрели, в една или друга степен към отношението си спрямо другите, но това узряване е продиктувано по-скоро търговски и икономически основи, отколкото някакво примирение и посипване на главата с пясък.

Нека разгледаме американския империализъм и неговата съвременна търговска експанзия към останалия свят. Да, САЩ са най-развитата в икономическо отношение държава, макар Китай да ги застига. Отношението на световния жандарм към националните приоритети и ценности на останалите нации може да се разгледа като особен вид държавен расизъм, в който ясно прозират икономически и търговски интереси на които се крепи американското превъзходство. Никога САЩ няма да позволят някой да разбие затворения им кръг Превъзходство – експанзия – ресурси – търговия – финансови възможности – превъзходство. На този цикъл в основна степен се обосновава завидното им положение в съвременния свят след края на Студената война. Има ли и имало ли е расизъм в развитите западни страни? До тук видяхме, че за миналото има безспорни факти в подкрепа на твърдението, че такова унизително отношение към другите е имало. Има ли го сега? Променило ли се е това отношение. Съществуват ли расите в оня вид, който някои от нас са ги изучавали или са се променили и са се обособили в нещо по-различно?

Тук искам да дам някои пояснения за онези, които не помнят онова време. Времето в което всички учехме, че има три основни раси и няколко комбинации между тях. Европеидна, Негроидна и Монголоидна раса. Мулати Метиси и други възможни смеси бяха видовете раси в миналото. Освен чисто физиологичните, географски и психологически различия учителите споменаваха и за расовата дискриминация в западния свят, както и за всичките отрицателни последици от това зловредно капиталистическо отношение. Трябва да се разбере, че за нас – поколението на развиващия се социализъм раси имаше и никой не е споменавал, че това делене е зловредно и недопустимо. Затова ние го приемаме, като нещо съвсем естествено, което всеки може да види, сравнявайки представителите им дори само по външни черти.  По същата причина понятието расизъм може да се дефинира като отношение между представителите на различните раси. Ако това отношение е изградено на справедливи и равноправни основи, то никой не може да упрекне расизма в деспотизъм и узурпаторство.

Понятията раса и расизъм бяха натоварени с отрицателни значения именно поради отношението на същия онзи западен свят към другите и различните. И това трябва дебело да се подчертае, когато се търси отговорност към онези, които съвсем до скоро са били от другата страна на бариерата.  И ако представителите на същите онези западни нации се опитват да изкупят вината си, чрез узаконяване на расизма като нелегален варварски акт, то нека да уточни, кой пръв е приложил този акт.

Нека сега се върнем към основната тема на разговора ни, българския расизъм. Всички си знаем за отношението ни към етническото циганско малцинство.  Знаем си, но безропотно даваме своята лепта за да съществува това малцинство. Може вътрешно да не доволстваме, но едва ли това отношение може да се дефинира като държавен расизъм. Аз бих го определил по-скоро като битов расизъм и междуетническо отношение. Това специфично отношение не се простира само към циганския етнос, а се проявява и към всеки един член, който паразитира на гърба на обществото. Затова аз не го наричам расизъм, а по-скоро маргинализъм, но не към слабите, а към лентяите и безотговорните. Факт е, че отношението ни към другите националности, турци, евреи, арменци не може да се нарече отрицателно с едно изключение, което бе продиктувано от тясно политически, но не и от междуетнически отношения. Мога да свидетелствам, че по време на „Голямата екскурзия“ всички колеги от университета бяхме крайно недоволни и реакционно настроени към това несправедливо действие на държавата.  В подкрепа на твърдението ми, че българското общество е толерантно мога да посоча отношението към турските семейства и техния произход след освобождението. На мнозина от тях им е било разрешено да останат по родните си места и да запазят собствеността си. Друг факт е не безизвестното спасяване на евреите ни от фашистките концлагери.  Не е за пренебрегване и приемането на не малко арменски семейства след геноцида в Турция. Мирното съжителство на раси и култури от край време по нашите земи в никакъв случай не може да се третира по друг начин, освен като толерантност и взаимопомощ.

Ако нашия си, битов маргинализъм в очите на префинените и високомерни представители на западния либерализъм им изглежда, като недопустим и груб расизъм, това само показва, че те  не познават нашата народопсихология и нямат право на квалификации и сквернословия. В заключение ще кажа, че българина не е расист, но никога не е късно да се поучи от нечий грозен челен опит.