От скута на тъмната нощ бавно и сакрално изплува кръглата тъмно-червена луна. Отвсякъде се просмуква чернота и тогава ме обхваща необясним смут и разколебаност. Винаги в такъв момент си мисля за неумолимата истина - твоят ден не е напълно твой. Усещам го отдръпнат някак се, а хората до мен, станали призрачни и неуверени, са като мимолетни спътници. Луната продължава крадешком да се издига и дискът и, станал вече оранжев, започва да избледнява. Понякога тишината внезапно се раздробява и разпилява на късове от пронизителните вопли на нощна птица - бродница.Пълната луна сякаш издевателства върху природата, като лее студената си светлина - равно и изтощително. Нощта разхищава своето време, но то не свършва . Пълнолунието пренапряга до край тънкостенния съд на човешкия живот и той се разтрошава, за да излее незабележимо оскъдното си съдържание.

     Плъзва и вятър - тънък, отначало като докосване, а после все по-настойчив и осезателен. Накрая писъкът му пробива слуха и се възцарява тревожна глухота. Тъмните очертания на дърветата, покривите, възвишенията, сякаш се втвърдяват в застиваща безформена маса. Успял съм в живота, но сега в нощта, останал сам със себе си, отпивам от чашата на самотата, загледан нейде с  онова необяснимо примирение с безсилието.

      Утрото е далеч и луната се заиграва на криеница. Затулила се е под крилото на тежък дъждоносен облак, допълзял незнайно откъде. Навън като на шега е заваляло и влагата мигом превзема житейските пространства и те заприличват на прясна, още мокра зидария с очертани фуги между камъните. На сутринта пък, от същите фуги започва да извира мъглица като дим с тръпчив мирис на горяла шума. Първата несигурна, малко одрипавяла мъгла идва като предвестник на хладната есен. И знам, че съм готов за всичко да махна с ръка, защото каквото и да стане, времето ми неумолимо изтича и дори няма значение какво се случва. Осъзнал съм, че с доброто и със злото, денят си отива неповторим и единствен.

        Мислил съм в късната нощ и за онези, все по-трудно преодолими подстъпи към другите. Усещам как и в собственото ми съзнание вилнее забравата. Знам, че е така и с близките, които вече не са такива, защото нашите пътеки неусетно са буренясали и изчезнали. Дори не ми минава през ум да проправям други, защото няма време.

        Докато навън вали и капките почукват като съдници по перваза на прозореца, си мисля за не случените неща, смирен за пропуснатото и стореното, но все тъй несигурен и тревожен за бъдното. Вятърът продължава да идва на талази като невидим прибой в дрезгавината на утрото. Мъглата е побягнала и се е стопила все тъй безплътна и тайнствена. Дъждът е заръмил отново, после се усилва и мигом си построява плътна и висока стена.

      След нощта времето продължава да върви неумолимо и разбирам неизбежно, че светът около мен не е вече същият. Свежестта на чувствата и възприятията се е притъпила. Нищо не е, както в началото. И знам, че очакваното е по-вълнуващо от ставащото, което бележи стъпка след стъпка краят на извървяния път. И винаги си спомням за трите неделими измерения на случванията  - желанията, възможностите и условията . Разбирам, че тяхното съвместяване е тъй трудно постижимо, макар и възможно.